Инвестирането е нещо, което е изключително далеч от българина. Преди време, в магазин за обувки, майка поучаваше 16-годишната си дъщеря с думите: “Тези ботуши са много добра инвестиция”. Може да ви звучи смешно, но една голяма част от българите разбират под думата ‘инвестиция’ закупуването на предмети, които пряко или косвено биха им донесли други облаги – внимание, известност, популярност, имидж и… дотук.
Инвестирането в средата е точно обраното – харчите пари, време и други налични ресурси за нещо, което понякога не ви носи пряка изгода, не ви носи известност, нямате материален интерес, а понякога дори е невъзможно да видите и резултата от инвестицията си. Звучи абстрактно – нали? Но не е. Инвестиране в средата, например, е сградата на Софийския университет “Св. Климент Охридски”, дарена от братята Евлоги и Христо Георгиеви. Благодарение на тях, стотици хиляди студенти у нас са получили своето висше образоване. С едно дарение в размер на милиони, тези двама братя са променили посоката на развитие на цялата ни нация и държава, правейки достъпно висшето образование. В замяна те са получили… нищо, освен лично удволетворение от това, че парите, които са спечелили през живота си, ще отидат за нещо смислено, нещо, което ще е от полза за обществото, нещо, което ще промени бъдещето към по-добро.
Ще си кажете, че тези примери са отживелица, че в днешния материален свят, изпълнен с меркантилни душици, измерващи успеха си с притежание на предмети, да инвестираш в средата, изглежда повече от смешно. Така да бъде, но истината е, че както преди, така и днес, обществото се крепи на хора, които инвестират в средата. Да, не виждаме техни паметници, няма улици наречени на техните имена (все още), но, ако се огледате, ще разберете, че е така.
Преди година, седмица преди промоцията на моята книга, почина Петьо Ангелов – един млад гениален български преводач (и не само), който ей така, уж на шега, даде името на книгата ми. Този човек не блестеше с богатството си – нямаше телефон за хиляди левове, нямаше кола на цената на апартамент, не ядеше храни на цената на няколко минимални работни заплати… Въпреки това, той отделяше от личния си доход, за да дава стипендии на млади хора, за да повиши тяхното образование и интелектуално развитие. Без да иска от тях да му се отчитат, да ги изпитва, да има пряк интерес от това. Сега, когато той вече не е сред живите, неговата инвестиция продължава да живее, защото той е инвестирал не в предмети, а в интелект, който е дарил на много млади хора, с надеждата те да просперират и да направят същото – да отделят от своя залък, за да инвестират в средата.
Всеки може да го направи – независимо дали с пари, дали с извършването на услуги, дали с предоставянето на безплатно образование, дали с осигуряването на възмож-
ност … Начините за безкрайно много и преди да си помислите да ме опровергаете в коментарите си, се замислете, дали това опровержение не е просто поредното оправдание, което ще ви успокоява и ще ви даде спокоен сън…