Приземяването беше по-гладко от очакваното за експериментален летателен апарат. Константин изпълни рутинните процедури по изключване на всички необходими блокове, след което побърза да напусне кабината. Работата му, макар и изключително опасна, вече не му правеше впечатление, и той я вършеше сякаш управлява собствения си автомобил по празен път.
Работеше като летец-изпитател повече от 15 години. Всъщност той не бе избрал сам тази професия. Властите го разпределиха веднага след като изкара задължителната си военна служба. Баща му му беше разказвал за времената, когато не е имало задължителна военна служба и всеки сам е избирал професията си, но това е било преди Големите промени. Сега вече всичко беше задължително и се управляваше от Властите на Евразия. За щастие работата му беше интересна. Поне в първите години. Винаги когато можеше да се докосне до нова технология преди всеки друг, това му доставяше удоволствие. С времето летателните апарати спряха да го изненадват дори когато ставаше дума за космически кораби, тъй като това не бе нещо ново. Дори космическите туристи вече не изпитваха притеснение при полетите си до лунните курорти.
След полета идваше най-скучната част – попълването на анкетни листи, които някой костюмар с бяла якичка е измислил, за да защити собствената си заплата. С това, разбира се, беше създал безкрайна безсмислена работа за хора, които не обичаха да боравят с документи. За Константин нещата бяха черни и бели – машината или работи, или не. Подобни анкети го изнервяха допълнително, тъй като попълването им надвишаваше значително времето му в небето или Космоса. Понякога дори се питаше летец ли е той или деловодител в някаква административна служба на Властите.
Беше се заел да описва реакцията на машината при стес-тест на двигателите, когато до него седна мъж на около 50 години. Беше цивилен, но изправената му стойка показваше дълъг стаж в армията. Константин затвори таблета си. Огледа обществената закусвалня, в която бе решил да похапне, докато попълва формуляри без никой да го занимава, след което спря поглед върху натрапника.
– Какво искате, капитане? Или може би майор, полковник? – попита Коснтанитн.
– Полковник Циолковски, приятно ми е. Как познахте, че имам военен чин? В момента съм цивилен.
– Цивилни са само дрехите ви, полковник. Пагоните ви личат от километри – подметна Константин, леко поомекнал от това, че е спечелил първия рунд. – С какво мога да ви бъда полезен?
Знаеше, че когато комуникира с военни, трябва да дава минимално количество информация и да остави отсрещната страна да води разговора особено когато срещу него стои човек с по-висок чин, какъвто той като летец-изпитател едва ли някога щеше да получи.
– Няма да губя нито вашето, нито моето време, капитан Бжежмек. Следим ви от години и знаем, че вие сте един от най-опитните летци-изпитатели в страната. Тук съм, за да ви уведомя, че вече сте прехвърлен на нова служба, където ще имате шанса да изпитате напълно нов… летателен апарат. Ако мисията бъде изпълнена успешно, ще получите повишение в чин полковник заедно с всички граждански права, които този чин ще ви даде. Ще имате удвоен дневен порцион за вас и цялото семейство, избор на град, в който да живеете, възможност за животоспасяващи операции, разрешение за още едно дете. Има и някои по-незначителни материални придобивки. В случай на провал ще бъдете произведен в полковник посмъртно и семейството ви ще се възползва от всички посочени придобивки.
Константин се опита да запази каменна физиономия, за да не покаже какви мисли и чувства пораждаше тази новина. Това беше нещо нечувано! Предложение, на което не можеш да откажеш. Прескачането на чинове не бе практика в армията на Властта, особено след Големите промени. Добавките бяха само меча за обикновения гражданин, а и за повечето военнослужещи, а за онаследяване на гражданските права на цялото му семейство в случай на смърт…
– Благодаря ви, полковник. Явно не влагате големи надежди мисията да е успешна, за да добавите подобна клауза в случай на смърт. Какво се иска от мен? Да взема проба от слънчева плазма директно от Слънцето или нещо по-екстремно?
– Като казах летателен апарат, не бях много точен, но това е най-близкото название, което можем да му дадем, а вие сте най-подходящият изпитател, който може да го изпробва. Става дума за скок в пространството много по-далеч от това, до което някога сме си представяли, че ще можем да отидем.
Полковник Циолковски се втренчи изпитателно Константин. Нито един от двамата не трепваше и дори не мигаше. Изражението на полковника показваше, че той самият не е сигурен какво точно трябва да направи. Накрая просто каза:
– Капитан Бжежмек, ще пътувате до началото на Вселената.
***
В Женева главният астрофизик Юрий Леонов въодушевено беше започнал обучението на летеца-изпитател.
– Всъщност, капитан Бжежмек, ще пътувате до “преди Вселената”. Звучи странно, знам! Трудно е да го опишем с прости думи, тъй като ние живеем във Вселена и трудно можем да си представим нещо, което е преди нея.
– Ще пътувам във времето? Имам предвид – ще ме пратите толкова назад във времето, че ще се озова преди Големия взрив?! – изуми се Константин.
– Ммм… и да, и не. Всъщност, както знаете, след Големия взрив нашата Вселена непрестанно се разширява във всички посоки. И така близо 14 милиарда години. Приемете, че Вселената се разширява подобно на взривната вълна след атомна бомба – нещо , което вие сте гледали многократно по кадрите от Големите промени. Взривната вълна се разпростира на километри, но, ако вие сте примерно на 1 километър оттам, до момента, в който вълната не ви достигне, вие няма да сте под нейното влияние и няма да сте застрашен. Тоест, взривът още не е достигнал до вас. Сега си представете, че тази взривна вълна е Вселената. Ние ще ви изпратим там, където разширението й все още не е достигнало и на практика Вселената все още не съществува.
Константин се беше вцепенил и се опитваше да смели цялата информация, която толкова въодушевено му изстреля Юрий. Опита се да си припомни знанията си по физика, за да придаде смисъл на чутото. Ако той се движи със скоростта на светлината, щеше да му трябват около 14 милиарда години, за да достигне до единия край на Вселената. Ако са го насочили в правилната посока… Ако го насочат към грешната, това щеше да означава над 28 милиарда години път… Но изобщо с тази скорост можеше ли той да навакса това, че е изостанал с някакви си 14 милиарда години. Нямаше как да се движи по-бързо от скоростта на светлината или поне така твърдяха всички физици след Айнщайн. Дали бяха намерили начин да надвият този физичен закон? Ако да, защо първо не опитат да достигнат до Юпитер, като имат толкова бърз летателен апарат?
– Колко светлинни годни ще трябва да пътуваме дотам? – попита Константин с каменно спокойствие.
– Всъщност се надяваме да е за по-малко от секунда, дори може би миг, ако някой може да формулира понятието “миг” с физична стойност – усмихна се Юрий.
– Но как е възможно да достигна на 14 или Бог знае колко милиарда светлинни години разстояние оттук само за миг? – изненада се искрено капитан Бжежмек.
– Явно полковник Циолковски ви е казал само толкова, колкото той е сметнал за добре. Нека започнем отначало. Предполагам сте изучавали Общата теория на относителността на Айнщайн. В днешната програма мисля, че се преподава задължитлено във четвърти клас, не знам по ваше време дали е била толкова популярна. Както е да е, може да я имплантират в мозъка ви по-късно, за да сме сигурни, че я знаете в детайли. Накратко, скоростта на светлината е лимитът на скоростта в нашата Вселена. Няма как да го надвишим, а да си призная, досега не сме успели да го достигнем дори в лабораторни условия. Но същата тази теория на Айнщайн предполага, че съществуват червееви дупки във Вселената или такива могат да бъдат предизвикани. Накратко, това са канали във време-пространството, през които, ако премине обект, той може да се озове в другия край на Велената… или някъде другаде. Все още не сме много сигурни къде.
– Звучи много успокоително, професор Леонов.
– Не се притеснявай, Константин! Работим усилено по апарата и правим тестове, за да можем да те изпратим на правилното място в правилното време. Всъщност последните две са едно и също нещо, ако гледаме от физична гледна точка. Целта ни е да те изпратим секунда преди вълната на разширяване на Вселената да достигне до теб. Смятаме, че там ще можем да съберем данни, които ще са от изключително значение за физиката и цялото човечество. Не мисли, че не сме мислили къде да изпратим първия юнивърс-нафт в историята. Ако обаче те пратим на произволно друго място, има немалка вероятност да се озовеш в някоя черна дупка, в центъра на някоя звезда или на място, което заради гравитационните си особености, не позволява твоето връщане. Възможните нежелани попадения са на практика безкрайно много и при нито едно от тях няма да оживееш.
– Виж, Бжежмек – продължи Юрий, – всичко е планирано така, че да се прибереш жив и здрав. Не само защото ще загубим един от най-добрите си изпитатели, а защото, ако успеем да го направим, ще сме хората променили всичко. ВСИЧКО! Цялата Вселена ще е в краката ни и само Бог знае какви възможности ще се отворят пред нас. Неизчерпаеми източници на енергия, безсмъртие и какво ли още не… Властта залага много на това, че ще може да докаже теорията за Големия взрив, с което ще сложи край на религиите, които, въпреки забраните, продължават да се изповядват и хората вярват, че светът ни е създаден от белобрад старец. По документи това е и основната цел на мисията, тъй като Властта разчита, че това веднъж завинаги ще изкорени религиите в световен мащаб, което само по себе си ще бъде скок в развитието ни. Но ние се интересуваме и от чисто физическата страна, така че не мисли в посока на религиозните глупости. Твоята работа е друга.
Константин мълчеше. Умът му беше на милиарди светлинни години оттам. Опитваше се да осмисли чутото, наученото и да си обясни неточностите. Май наистина щеше да има нужда от имплантиране на малко знания по астрономия, астрофизика и Бог знае какво още, за да е подготвен за задачата. Хм… Бог знае… Интересно, че повече от 70 години след Големите промени и забраната на религиите този израз се е запазил в езика и дори рационалистите като него го ползваха.
***
За да бъде преизпълнен планът поставен от Властите, само 5 дни след като научи какво се иска от него, капитан Бжежмек бе поставен в огромен и неудобен “трон” от апарати, кабели, датчици, компютри и животоподдръжащи системи. Той бе защитен от външната среда само със скафандър. Това го караше да се чувства гол, като си представи, че това е неговото превозно средство – скафандър заобиколен от апаратура, която явно не бе предназначена да го пази от… От какво ли трябваше да бъде предпазван там където отиваше? Радиация? Метеорити? Та там не би трябвало да има нищо. И все пак мисълта, че ще се отдалечи на милиарди светлинни години от земята само по скафандър го караше да се чувства повече от некомфортно. Опита се да си представи колко ли е това разстояние в километри, но бързо се отказа. Трябваше да се научи да мисли във вселенски мащаби, а не в земни.
– Готов си, капитан Бжежмек! Надявам се да си ходил до тоалетната, защото се наложи да премахнем всички удобства от стандартните скафандри. Всъщност, оставихме само затоплянето, тъй като не искаме да замръзнеш. Пътуването ти ще трае миг в едната посока и миг на връщане, с кратък престой около 30 секунди, за да направим необходимите измервания. Няма да имаш връзка с нас за тези 30 секунди и ще чуваш само статичен шум в слушалките. От теб се иска да не припаднеш при скока в пространството и да активираш всички апарати, ако по някаква причина не се активират сами, както сме планирали. Знаеш, че ако нещо може да се повреди, то положително ще се повреди. След като дойде време за връщане, апаратът ще те върне автоматично. Ако това не стане – едва ли има нужда да ти напомням, но ще го кажа за протокола, тъй като костюмарите от трудова медицина ще ни попилеят, ако нещо ти се случи, а аз не съм го направил. Натискаш червения бутон между краката си и резервната система трябва да те върне веднага. Лесно и просто. Ако апаратите работят коректно, не прави нищо и се наслаждавай на…. полета. Ако всичко се обърка, гледай да запомниш толкова, колкото можеш, за да ни го разкажеш като се върнеш. (Ако се върнеш, помисли си)
– Очаквате ли някакво ускорение? Две, три или 8 g? – попита Константин, изненадвайки дори себе си.
Юрий се поколеба…
– Всъщност, капитан Бжежмек, нямаме никаква представа какво е усещането на едно тяло, което преминава през червеева дупка. На теория не би трябвало да има такова, но… знае ли човек. Все пак си играем с Вселената.
– Модул Зевс, тук контролната зала! Чувате ли ме добре?” – прозвуча глас в скафандъра.
– Тук Модул Зевс, чувам ви прекрасно, контролна зала. Дори и без радиото – отвърна Константин.
– Една минута до старт. Капитан Бжежмек, затворете скафандъра и се пригответе за полет.
– Разбрано, контролна зала – отвърна Константин и започна да закопчава ремъците около апаратурата и скафандъра.
Екип от облечени в бяло служители му надяна шлема на главата и и провери дали скафандъра му е херметизиран..
– Контролна зала, тук Зевс. Очакваме разрешение за излитане – опита се да се пошегува Константин.
– Разбрано, Зевс. 20 секунди до излитане – изпращя в ухото на Константин диспечера.
Явно в цялата лаборатория, където се намираше неговият “летателен апарат” чуха последните думи и започнаха да се суетят, за да заемат своите работни места в правилното време. Намираха се на около 50 метра под земята, в близост до бившия Адронен колайдер, и използването на терминология от самолетните и космическите полети беше повече от неуместна. Ясно бе на всички, че няма да има полет, нито излитане, а нещо като прехвърляне. Въпреки това, и Константин, и контролната зала използваха наложения стандарт, тъй като той успокояваше и двете страни и въвеждаше някакъв ред в това ново начинание.
– Зевс, започваме обратно броене… 10, 9, 8, 7…
Отброяването беше най-стресиращият момент при всеки полет, особено след като не контролираш сам самото излитане. Може би щеше да е по-добре директно да усетиш напора на двигателите в гърба си и да бъдеш залепен до седалката изненадващо, вместо някой да отброява секундите, през които единственото, което можеш да правиш, е да отделяш адреналин….
– 6, 5, 4…
Осветлението изгасна. Залата потъна в пълен и непрогледен мрак.
– Контролна зала, проблем с електричеството ли имаме?- попита капитан Бжежмек.
Изчака няколко секунди, но отговор не последва. Усети странно неразположение и усети, че сякаш е в безтегловност. Радиото в скафандъра мълчеше.
– Контролна зала, чуваме ли се? – попита отново с доза напрежение.
Отново не последва отговор. Нещо не беше наред. Константин се заслуша внимателно и усети, че не чува нищо освен собственото си дишане и пулс. Започна да му се гади и беше почти сигурен, че е в безтегловност, но къде се намираше. Наоколо беше непрогледен мрак. С времето тъмнината ставаше все по-плътна или просто така му се струваше. Колко ли по-плътна може да стане една непрогледна тъмнина? Сигурно някоя жена щеше да успее да намери нюанси и в тази тъмнина, но Константин беше мъж на средна възраст и за него всичко беше просто черно. От скафандъра бяха демонтирали и осветлението, заедно с всички други глезотии. С всяка изминала минута той губеше ориентация къде се намира и в какво положение е. Започна да го обзема паника, пулсът му се ускори, но успя да се овладее и дългогодишният опит взе превес. Започна да анализира ситуацията си с данните, с които разполагаше до момента.
Явно беше излетял, макар и броенето да не беше приключило. Той се намираше в Космоса, тъй като нямаше гравитация. Със същата сила обаче можеше да се намира и на 50 метра под земята и липсата на гравитация да се дължи на системата, която трябваше да го изпрати на другия край на Вселената. Радиото мълчеше без дори да има статичен шум. Колкото и да прехвърляше различните честоти, радиото бе като мъртво. Това може да означава само едно – няма какво да причини статичния шум, който, доколкото знаеше от имплантираните му данни, се причиняваше от радиовълните разпръсквани във Вселената още от времето на Големия взрив. Значи той все пак беше там – преди Вселената. Тръпки полазиха по цялото му тяло – той бе толкова далеч от дома, че с ограниченията на човешкия мозък му бе невъзможно да си го представи. Доколкото можеше да види и чуе, нито един от апаратите не се бе включил и не регистрираше нищо. Те бяха настроени да сработят автоматично, но явно нещо не бе наред. А и какво ли биха могли да засекат в момента – непрогледен мрак. Това щеше и да фигурира в неговия доклад, ако апаратите не се включеха до края на престоя му.
Бяха минали доста над 30 секунди и все още нищо не се случваше и без много да се колебае Константин натисна червения бутон между краката си. Нищо не се случи. Всичко се бе объркало. Бяха го пратили на майната си с 4 секунди по-рано от предвиденото, цялата налична техника беше мъртва и не се поддаваше на контрол, както и аварийните системи. Знаеше, че има кислород за около час, а след това всичко щеше да приключи за него в пълен мрак. Скафандърът му щеше да се превърне в негов ковчег летящ някъде из Вселената.
Започна яростно да удря по червения бутон монтиран между краката му. Нямаш никакъв ефкет, но с всеки удар той се надяваше бутонът да сработи и да го върне на Земята. След около минута безсмислени и отчаяни действия, Константин реши да изпълни дълга си и да съобщи на контролната зала какво е положението му, в случай, че някога имаше шанс да получат съобщението му, независимо дали щеше да е жив или не.
– Контролна зала, тук летателен апарат Зевс, аз съм капитан Бжежмек. Летателният апарат бе изстрелян 4 секунди преди края на обратното броене. Намирам се в пълен мрак и безтегловност. Няма радиовълни и статичен шум в радиостанцията. Най-вероятно се намирам на посоченото от вас място – преди Вселената. Всички системи, включително и аварийните, са извън строя и не функционират. При полета не се усеща ускорение. Ако някога получите това съобщение, трябва да знаете – тук няма нищо. Абсолютно нищо – безкрайно, плътно, студено и ужасно нищо. Пълен мрак, пълна тишина, пълна липса на всичко. Щеше ми се да има поне малко светлина…”
В този момент в безкрайния мрак пред очите му се появи слабо светеща точка. Близо до нея и още една и още една… цялото пространство пред него започна да оживява – бледи точки се появяваха на произволни места всяка секунда. Апаратите монтирани около него се стартираха автоматично и започнаха да регистрират явлението. Всичко сякаш започна да влиза в релси. Пред очите му се откриваше внушителна картина от милиарди звезди, с различни цветове. Някои примигваха, други едва се виждаха, трети светеха с яркостта подобна на Юпитер, Сатурн и Венера. С всяка една секунда той се чувстваше все по-комфортно, защото звездите го караха да се чувства у дома си, макар и на милиарди светлинни години от Земята. Притеснението и отчаянието го напуснаха така бързо, както го бяха сполетели. Насили се да изпълни служебния си дълг и да се опита да запомни всичко, което вижда и усеща, когато ярка светлина го заслепи…
– Добре дошли у дома, полковник Бжежмек, надяваме се, че полетът ви е харесал и отново ща летите с нашата авиокомпания – чу се пращящ глас от контролната зала в ухото му.
След секунди очите му свикнаха с ярката светлина и той установи, че отново се намира на мястото, откъдето бе започнал полетът, а служители с бели облекла се суетяха около него в опит да откачат ценната техника и още по-ценните записи. Пред очите му се появи познатото лице на Юрий.
– Поздравления, полковник! Мисията беше успешна. Дори и да не беше, Властта бе подготвила информация за нейния успех. Сега обаче записите от пътуването вече пътуват към Медията и скоро ще бъдете известен. Първият човек, който достигна преди Вселената. Човекът, който доказа, че няма Бог. Дайте ръка да ви измъкнем от този ужасен костюм. Трябва да се подготвите за интервюто пред Медията след… по-малко от 30 минути.
***
– Представям ви полковник Бжежмек. Човекът, който с риск за живота си, отиде на място, където никой досега не е стъпвал. Място, където няма материя, въздух, гравитация и митовете за Бог все още не са достигнали.
– Добър вечер – измрънка Константин леко притеснен. Бе свикнал тялото му да се мачка от ускорение над 8g без да изпита дискомфорт, но от насочените към него камери и милиардите лица, които стоят пред екраните, го побиваха тръпки.
– Преди да започнем нашия разговор, в който да ни опишете пътуването, нека ви представя и другия ни гост, един от хората, които въпреки забраните отстоява своята теза за същестуването на Бог. Преди всичко, бихме искали да чуем мнението на теолога Робърт Маркс. Е, господин Маркс – обърна се водещия към него, – след като вече имаме доказателство, че преди Вселената няма белобрад старец, все още ли сте толкова непоклатим в своята вяра. Какво бихте казали на всички хора, които ви вярваха през годините, а сега явно се оказват подведени?
Теологът се усмихна благо с безкрйно спокойствие, намести се по-удобно на стола си и след като успя да се убеди, че мълчанието му е отслабило агресивността на опонента му, заговори с равен глас.
– Бих искал да благодаря на полковник Бжежмек и на Властта за това, че с общи усилия те доказаха нашата теза. След като вече записът от пътуването е излъчен и целият свят го е видял, няма причина да смятаме, че няма Бог. Дори напротив, вие доказахте нагледно, че нашите свещени книги са били прави и Бог наистина съществува.
– И къде по-точно видяхте Бог в този 30-секунден запис? Аз се оглеждах точно за него през цялото време, но така и не го видях? – подхвърли иронично водещият.
– “С уши ще чуете, а никак няма да разберете; И с очи ще гледате, а никак няма да видите.” Матей 13:14 – усмихна се доволно Маркс. – Вие сте гледали в грешната посока, господин водещ. Нима не можете да свържете две и две? Преди Вселената е бил само Бог. Ние нямахме доказателство, че преди Вселената е имало изобщо нещо. Но вече имаме и неговото име е полковник Константин Бжежмек. Той е единственото разумно същество преди Вселената. В записа ясно се чува, че той казва: “Щеше ми се да има поне малко светлина…”, което ми напомня на началото на забранените свещени книги – “И Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина.”
