Не можеше да заспи. Тази ужасна тишина в провинцията сякаш барабанеше в ушите му с оглушителна сила. Беше чувал, че хора от града, когато отиват в провинцията, си купуват устройства, които да създават изкуствен шум, за да могат да заспиват по-лесно. Смяташе това за лудост и симптом на други психически проблеми, но никога не беше предполагал, че тишината е толкова дразнеща. Беше свикнал с шума на града прекалено много. Или трябваше да си почива повече, или…
Разхождаше се близо до вилата, която бяха наели с жена си. Около нея имаше тревни ливади и леки хълмчета, докъдето стигне поглед и… никаква светлина. Въпреки това, той някак си беше привикнал с тъмнината и ходеше спокойно в тревата, гледайки внимателно да не настъпи нещо странно. Какво може да го очаква в тревна полянка – дупка, камък, забравен селски инструмент, а може би и някое животно. Нямаше идея. В града всичко беше равно и ясно.
Гледайки надолу, изведнъж нещо го сепна. Сякаш имаше някой наблизо. Чу дишане или шумолене, или пък просто усещаше, че има нещо. Онова странно чувство, което рационалистите биха отрекли, както и самият той, ако беше на маса с тях, но все пак би се обзаложил, че усещаше нечие присъствие.
Започна да се оглежда наоколо и беше още по-изненадан, че в три сутринта, той вижда толкова добре. Сякаш всичко сияеше в безкрайно много тонове на сивото. Странно, откъде ли идваха всички тези цветове? Накрая видя причината за притеснението си. На един нисък хълм на около десет метра от него лежеше човек. Или поне така го виждаше… Нямаше сенки и цветове, но пак онова чувство му подсказваше, че тази ивица там, която почти се слива с околната среда, не е камък или паднало дърво, а нещо живо.
Приближи се на около пет метра и извиква приятелски:
– Здравейте, добре ли сте?
Сивкавата ивица се размърда по човешки. Определено беше човек, а сега оставаше и да е добронамерен. Какво ли правеше по това време човек в тревата? Може би му е лошо, или е препил селянин – идеята, че е умрял пропадна още след първото раздвижване.
– Здравей, младежо – се чу приятен глас на възрастен човек. Бих казал, че се чувствам прекрасно. Благодаря ти за загрижеността.
И как да продължи такъв разговор? Не е като да видиш стар приятел насред столицата и да му предложиш да пиете кафе в близката кафетерия. Усетил трескавите му мисли и наместилото се между тях мълчание, старецът го заговори отново.
– Да не би да страдате от инсомния? И аз бях така преди години. Работех на борсата, живеех чрез компютъра, всичко беше шум, акции, рекламни табели, неонови надписи, новини, кризи, клиенти, телефонни обаждания… Когато за първи път дойдох тук, не можах да заспя близо седмица. Всяка нощ се разхождах точно като теб по тези поляни и се чудих какво ми липсва и ме тревожи.
Действаше успокоително фактът, че насреща стоеше нормален, трезвен и добронамерен човек. Дори май беше много добро това стечение на обстоятелствата. Може би имаше нужда да си поговорят? Може би и двамата имаха тази нужда?
– Да. Не мога да заспя. Не е за вярване, че когато съм на почивка, не мога да си почина. – Усмихна се и се засмя някак пресилено. А вие какво правите тук по това време?
Старецът се понамести и се усмихна. Някак си разстоянието между двамата вече беше станало по-малко от метър и мимиките на лицето му се виждаха ясно.
– Седни до мен, младеж, и ще ти покажа.
Докато младежът сковано сядаше на земята, се замисли, каква ли странна птица е този човек и каква ли история ще чуе сега. Явно ще е дълга, след като трябва да седне, за да я изслуша…
– Погледни нагоре, момче! Откога не си гледал звездите?
– Ммм… не помня кога за последно съм ги гледал. Може би… мисля, че беше преди около 15 години, когато бях дете, тийнейджър, и бях на море с баща ми.
Старецът се засмя без глас.
– Ето това правя аз. Гледам звездите. Легни и ги погледай с мен. Не е нужно да познаваш всяка точица и съзвездие. Просто гледай!
И двамата мълчаха и гледаха. Мина известно време. Какво трябваше да направи младежът – да разчупи тишината, да стои там от уважение… Изведнъж усети, че не гледа, а погледът му блуждае по околните хълмове и дървета… Впери поглед точно над себе си и замръзна. Това не бяха просто звезди. Не бяха тези звезди, които можеха да се видят от града. Там нямаше звезди. Градските светлини осветяваха всичко и от чернотата на нощното небе се виждаше само луната и няколко други по-ярки точици. Но тук… Ооо, Боже, те бяха милиарди! И сякаш колкото повече гледаше, те ставаха все повече и повече. Огромно одеяло от звезди, което се разстилаше над тях – чернотата ставаше все по-черна, а яркостта им все по-силна… Не знаеше дали са мълчали 1 или 101 минути. Времето някак си вървеше, а погледът му не се откъсваше от гледката, сякаш опитвайки се да поеме все повече светещи точици с ограничените си от биологията очи.
– Виждам, младежо, че ефектът, който звездите оказват върху мен, е същият като при теб. Замисли се само. Тези звезди са били там, когато дядо ти е бил дете. Там са били там и когато римляните са създавали своята империя. Там са били, когато Александър Велики е искал да покори света. Там са били, когато още не е имало хора и дори когато нашата планета още е била облак прах, блуждаещ около млада и неопитна звезда. Представи си само – те ще са там още стотици милиони и дори милиарди години, след като нас вече няма да ни има и дори когато нашата Земя вече не съществува по една или друга причина. Не е ли успокояващо? Всяка вечер идвам тук и гледам звездите, сигурен съм, че и те ме гледат. Имат нужда от мен. Защото хората вече не гледат към звездите. Големите градове ги скриват, а когато са в провинцията, хората гледат пътищата, по които шофират или пък в краката си. Хората са угрижени и се фокусират върху проблемите си, свели поглед в земята, а над тях е цялата Вселена, която им праща слънчеви лъчи от милиарди слънца. Ние имаме само едно слънце и когато то изгрява, всички се усмихваме. Но пренебрегваме всички онези милиарди слънца, които искат да ни усмихнат през нощта. Докато се опитваме да възстановим връзката си с природата, забравяме, че тя не е само дървета, трева, водопади и изчезващи видове, тя е цялата Вселена – там, навсякъде около планетата ни, около галактиката ни… Да, ние вече не гледаме звездите. Знаеш ли, баща ми беше квантов физик и ми разказваше една теория… тя всъщност вече е един от законите във физиката. Накратко тя гласи, че частиците около нас, Вселената и всичко, което ни заобикаля не съществува, когато някой не го гледа. Преди години се замислих, че след като сме стигнали до етапа, когато никой не гледа звездите, все някой трябва да го прави, за да не изчезнат и те. Оттогава всяка вечер идвам тук и ги гледам.
Старецът млъкна. Тишината вече нямаше значение. Гледката беше толкова пленителна, че насищаше всичките сетива едновременно с експлозия от чувства, цветове, мисли. Той се беше усмихнал без да разбере и гледаше без да мига. В един момент осъзна, че вече е сам. Старецът го нямаше. Бяха минали минути или по-скоро часове. Скоро щеше да започне да се съмва, но той стоеше, вперил поглед в безкрая, и попиваше с поглед всички онези усмихнати малки слънца, отдалечени на хиляди светлинни години от него. Замисли се дали не е време да става, но… той беше сам. Нямаше никой, който да гледа. Ами онази история… с квантовия закон или както там беше. Ако той си тръгнеше, те може би щяха да изчезнат?
Така той остана загледан в небето, докато настъпи изгревът. Вече можеше да се прибира.
Беше спокоен.
Беше спасил звездите тази нощ.
Утре щеше да ги спаси пак.
София, 04.02.2016
